- Кажи нещо за себе си.

         - Аз не съм ти.

          - Кажи ми друго.

          - Никога няма да бъда щастлив.

...

- Играят ли ти се карти?

- Все ми е тая.

- И на мен ми е все тая, но иначе ще умрем от скука.

- Ти каза, че няма да умрем?!?

   (обърка ме, наистина така казах)
    - Така се казва, не буквално.

- Добре. Пикае ми се.

- Как си го представяш това?!

- Не си го представям, пикае ми се.

- Мамка му, сега ли ще ти се припикае, чакай някак да си преместя поне крака оттам.

   Ааааааа. Гадост!!!

...

Той се хилеше. Оф, да бяха нормални обстоятелствата!  Ух, само да си бяхме както преди! Луд щях да го направя. Но сега защо да го мъмря. Защо да му отнемам, може би, последната усмивка.

...

- Добре де, колко ли хора са оцелели. Представи си, всички са мъртви.

- Няма как, някой, някъде е жив. Нищо не може да убие всички!

- Защо?

(защо наистина)

- Защото... няма кой да прави пирожки (обичаше пирожки и знаех, че това ще го разсее)

- Съгласен. Обичам пирожки.

...

Помълчахме. Постоянно си вре краката в носа ми. Усещах че нарочно натрива по-силно. Абе, да беше вчера. Да не бяхме така. Щях хубаво да го подредя.

...

- Никога вече няма да видя Вероника.

(пак ме закова)

- Няма да я видиш. (защо го казах... но той не възрази, замълча, вече знаеше това, което и аз знам)

- Тя е грозна. И тази бенка над веждата, пък и винаги има косми от пекинеза по дрехите.

Мамка му и хлапе, през цялото време опитвах да го успокоя, а той е знаел, че оттук измъкване няма.

- Няма да се отървем. (казах)

- Знам.

- Махни си тогава шибания крак от носа ми!!! (ударих го някак с лакът в главата) А това ти е, защото се изпика върху мен.

Разсмяхме се. Ехтеше глухо смехът, като във фуния, в пещера, в гърло на звяр... готов да погълне и двама ни

...

- Карти?

- Да, раздавай.

(че карти няма - няма, но пък ако ще се мре, имаме право на последна игра)

- Какво не успя да напрваиш в онзи живот? (вече говорехме в минало време и двамата знаехме, нормално беше, някак)

- Исках да уловя шаран.

- Само това ли?

- Да, само това.

- Хм, аз исках да целуна момиче. Казват, било красиво, влажно и топло, и...

- За какво ти е?! Колко хора ще те поздравят за това, че си целунал момиче?! Виж, за голям шаран, цялото даскало ще ме знае.

- Това исках...

- Сигурно ще е приятно. (сега той се опитва да ме успокои) Но пък може да пипнеш нещо и да умреш.

Тази дума ни стресна и двамата.

...

- Представяш ли си, че сега сме навън. Есен е. Шумата на кестените е по земята, правим купчини по метър и половина и скачаме върху тях.

- Ама с нас е и Роки.

- Да, и Роки е с нас.

- И гони в училището оня таралеж, дето го намерихме миналото лято, дето му убоде носа. И кои още са с нас?

- Стефчо и Поршето.

- Ааа, Поршето е женчо, няма да иска да скача в кестеновите листя, щот ще се изцапа. А да скачаме в кестените е наистина важно.

- Добре де, кой да е?

- Така и така е мечта... мисля си... нека е Зинедин Зидан.

- Хм, значи - аз, ти, Роки, Зинедин Зидан и купчина кестенови листя.

- Ама трябва да има и топка!!!

- Обезателно!

- И задна ножица на купата с листя. Зидан ми подава, ти си вратар, добър отскок, ножичен удар и гоооооооол!!!

(естествено, изрита ме пак в носа, отнесе и лакът, а главата му издрънка в чугуна)

Пак мълчим.

...

- Не ми се умира. (каза той)

- И на мен.

- Защо тогава ще умрем, като не го искаме?

- Щото... сме печени, а на Земята е вече скучно за нас.

- А къде ще отидем?

- Някъде, където ти ще уловиш шаран, а аз ще целуна момиче...

...

Жертвите на земетресенито бяха хиляди. Във всички вестници на първа страница беше снимката на изкопаната от развалините чугунена вана с две голи мъртви момчета вътре...